'Мъжът, който взе жена си за шапка' от Оливър Сакс (откъс)

OFFNews
25 март 2020 в 14:50 | 1240 |0

В „Мъжът, който взе жена си за шапка“ световноизвестният невролог Оливър Сакс е подбрал някои от най-необичайните случаи от своята практика: хора, загубили спомените си, а оттам и своето минало, или такива, които не разпознават лица и предмети; хора със забавено развитие, но с изключителни художествени или математически дарби; пациенти с фантомни крайници или с неконтролируеми тикове…

Странните неврологични разстройства на тези хора са повече или по-малко познати на днешните учени и вече имат своите научни названия – прозопагнозия, синдром на Корсаков, синдром на Турет и пр. Това, което превръща техните случаи в истински литературни бисери, е особеният поглед на Сакс и неговото перо. С дълбоко състрадание, разбиране и любов той разказва за преживяванията на тези странници из необикновени територии, каквито дори не можем да си представим. Във всеки клиничен случай Сакс проследява неповторимата лична история, откроява уникалната човешка съдба. Същевременно обаче, предадени чрез неговия изключителен талант, тези истории придобиват общочовешка валидност, превръщат се в метафори за положението на човека в съвременния свят и повдигат фундаментални въпроси относно човешкия ум и идентичност.

Описаните истории поставят под въпрос основни положения в класическата неврология, навлизайки дълбоко в дебрите на човешката психика. Една истинска terra incognita, която чака своите откриватели.

Необяснимо Оливър Сакс не е особено популярен в България, въпреки че е сред най-влиятелните популяризатори на науката, фигура от ранга на, да кажем, Карл Сейгън, Ричард Докинс, Нийл Деграс Тайсън, Стивън Пинкър. С изключителна проницателност, с дълбоко разбиране и любов Оливър Сакс разбулва загадъчната микровселена на човешкия мозък, която крие загадки не по-малко завладяващи от пулсарите, черните дупки и гравитационните вълни. Мозъкът е именно онзи орган, чрез който, по думите на Карл Сейгън, Вселената познава сама себе си. Онзи орган, броят на връзките, между чиито неврони надвишава числото на звездите в познатата Вселена.

Оливър Уолф Сакс (1933–2015) е британски невролог, натуралист, историк на науката и писател. Роден е във Великобритания, където и завършва образованието си, но основно работи в Съединените щати. Смята, че „мозъкът е най-невероятното нещо във Вселената“. Става известен със своите бестселъри, които описват клинични случаи както на неговите пациенти, така и на собствените му разстройства и необичайни преживявания, като някои от книгите му са адаптирани за пиеси, игрални филми, анимационни късометражни филми и музикални класически произведения.
След като получава медицинската си степен от „Кейънс Колидж“, Оксфорд, през 1960 г., кара стажа си в болница в Мидълсекс (част от университетския колеж в Лондон), преди да се премести в САЩ, където започва работа в болница в Сан Франциско.

През 1965 г. се премества в Ню Йорк, където получава стипендия по неврохимия и невропатология в Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“. След като осъзнава, че невроизследователската кариера не е за него, през 1966 г. започва да работи като невролог в болница „Бет Ейбрахам“ в отделението за хронично болни в Бронкс. Там лекува група пациенти с летаргичен енцефалит, които не могат да се движат сами от десетилетия. Лечението на тези пациенти е описано в една от най-известните му книги „Пробуждания“, по която е направен и едноименният филм с Робин Уилямс и Робърт Де Ниро.
В периода 1966–1991 г. е бил неврологичен консултант в различни социални домове в Ню Йорк (особено такива за бедни хора), в болниците и в психиатричния център в Бронкс.

Сакс е автор на множество книги, преведени на повече от 25 езика, които стават международни бестселъри, Той публикува и стотици статии не само за неврологични заболявания, но и за история на науката, естествената история и за природата. Неговите идеи намират трибуна в някои от най-престижните медии. „Ню Йорк Таймс“ го нарича „поет-лауреат на съвременната медицина“ и „един от големите клинични писатели на XX век“. Книгите му включват детайлни разкази за преживяванията му с неговите пациенти и тяхното лечение. Освен с информативност и задълбоченост, книгите му се отличават с красив стил на писане и богат език, което ги превръща от научни трудове във високо-художествени произведения.

Оливър Сакс е почетен доктор на повече от дузина университети, между които са Оксфордският университет, Нюйоркският медицински колеж и др. Удостоен е с Ордена на Британската империя за постиженията си в областта на медицината.

Откъс:

Г-н П. беше изтъкната фигура в музикалния свят – в течение на много години певец, а след това учител в местното Музикално училище. Именно там, в общуването с учениците, за първи път се проявили неговите странни проблеми. Понякога пред него заставал ученик и г-н П. не го разпознавал – по-точно не разпознавал лицето му. В мига, в който ученикът заговорел, г-н П. го идентифицирал по гласа. Тези инциденти постепенно зачестили, предизвиквайки смущение, недоумение, страх – по-някога смях. Защото г-н П. не само все по-рядко разпознавал лицата на учениците си, но започнал да вижда лица там, където такива нямало: случвало се на улицата, подобно на късогледия анимационен герой господин Магу, мило да потупа някой хидрант или паркинг автомат, взимайки го за главата на дете; или дружески да се опитва да поведе разговор с резбованите дръжки на мебелите, изненадан, че не получава отговор. 

Първоначално тези странни грешки будели смях, тъй като минавали за шеги, смеел се и самият г-н П. Той открай време бил познат с чудноватото си чувство за хумор и склонността си да измисля подобни на дзен коани парадокси и каламбури. Музикалните му способности били както винаги изумителни, той не се чувствал зле – всъщност никога не се бил чувствал по-добре. А грешките му били тъй смехотворни – и така приличали на остроумия, – че на никого не хрумвала мисълта, че може да са признак за някакъв сериозен проблем. Опасението, че „нещо може да не е наред“, се зародило около три години по-късно, когато г-н П. развил диабет. Наясно, че диабетът може да увреди очите му, той отишъл на преглед при офталмолог, който снел подробна анамнеза и извършил щателен преглед. „С очите ви всичко е наред – заключил лекарят. – Но имате проблем със зрителните части на мозъка. Нуждаете се не от моята помощ, а от среща с невролог.“ Ето как г-н П. се озова при мен.

Още в първите секунди от нашата среща се изясни, че не можеше да става и дума за деменция в обичайния смисъл. Този човек притежаваше висока култура и обаяние, разговаряше уверено и гладко, демонстрираше въображение и чувство за хумор.

Недоумявах защо бе насочен към нашата клиника. И все пак в поведението му имаше нещо странно. По време на разговора беше обърнат към мен, но нещо определено не беше както трябва – беше ми трудно да формулирам точно какво. После като че ли си дадох сметка, че е наострил уши към мен, но не ме гледа. Очите му, вместо да ме наблюдават, да се взират в мен, както е нормално, извършваха странни фиксации – ту върху носа ми, ту върху дясното ми ухо, сега по-ниско, върху брадичката, а после по-нагоре, върху дясното око. Те сякаш регистрираха (и дори изучаваха) моите черти, но не виждаха цялото ми лице, менящите се негови изражения, не виждаха „мен“ като цялост.

Не съм убеден, че напълно осъзнавах това в онзи момент –но определено ме глождеше усещането за някаква дразнеща странност, някакво нарушение в нормалното взаимодействие между поглед и изражение. Г-н П. ме виждаше, изучаваше ме с очи и въпреки това...

– Какви са оплакванията ви? – попитах го най-накрая.
– Аз оплаквания нямам – отвърна той с усмивка. – Но хората около мен смятат, че нещо не е наред с очите ми.
– Вие обаче не сте на същото мнение?
– Не мисля, че имам явен проблем със зрението. Но е истина, че от време на време правя грешки.

Излязох от кабинета за кратък разговор със съпругата му. Когато се върнах, г-н П. седеше спокойно до прозореца, по-скоро вслушан, отколкото загледан навън.

– Трафикът – отбеляза той, – уличните звуци, далечните влакове – съставляват своеобразна симфония, не е ли така? Слушали ли сте „Пасифик 231“ на Онегер?
Възхитителен човек. Какъв ли сериозен проблем би могъл да има? Ще ми позволи ли да го прегледам?
– Разбира се, д-р Сакс.

Уталожих своето безпокойство, а вероятно и неговото, с успокояващата рутина на неврологичния преглед – мускулна сила, координация, рефлекси, тонус... И именно при проверката на рефлексите му – с леко отклонение от нормата в лявата страна – се случи първата странност. Събух лявата му обувка и прокарах по стъпалото му ключ – несериозен наглед, но изключително важен тест, – след което се извиних и започнах да сглобявам офталмоскопа, оставяйки го да се обуе. За моя изненада, минута по-късно той не беше сторил това.

– Мога ли да помогна? – попитах.
– Да помогнете за какво? На кого?
– На вас. Да си обуете обувката.
– Ааа – отвърна той, – бях забравил за нея. – И продължи да мърмори полугласно: – Обувката? Обувката?
Изглеждаше объркан.
– Вашата обувка – повторих. – Вероятно искате да я обуете.

Той продължи да се взира напрегнато надолу, но не към обувката. Най-накрая погледът му се спря върху ходилото:

– Това е обувката ми, нали?
Аз ли бях недочул? Той ли бе недовидял?
– Очите ми... – обясни той и докосна с ръка ходилото си. – Това не е ли обувката?
– Не, не е. Това е ходилото ви. Ето я обувката.
– Ах! А аз мислех, че това е ходилото ми.
Шегуваше ли се? Луд ли беше? Или сляп? Ако това бе една от неговите странни грешки, на подобно нещо досега не бях ставал свидетел.

За да избегна по-нататъшни обърквания, помогнах му с обувката (ходилото). Самият г-н П. изглеждаше необезпокоен, безучастен, като че ли дори му беше забавно. Възобнових прегледа. Зрителната острота беше в нормата: без затруднение виждаше игла на пода, въпреки че, ако я поставех вляво от него, понякога не я забелязваше. Виждаше добре. Но какво виждаше? Отворих един брой на списанието „Нешънъл Джиографик“ и го помолих да опише няколко снимки.

Резултатът беше много любопитен. Очите му се стрелкаха насам-натам по изображението – както по-рано по лицето ми, – задържайки се върху отделни подробности. Някой блик, цветно петно или отделна форма привличаха вниманието му и той казваше по нещо за тях – но нито веднъж не възприе картината в цялост. Фиксираше се единствено върху детайли, които сякаш се открояваха за него като обекти на радарен екран. Нито веднъж не прояви към снимката отношение като към цялост – нито веднъж не улови, така да се каже, облика ѝ. Липсваше му какъвто и да било усет за пейзаж или сцена.

Показах му корицата: безбрежна сахарска шир с дюни, докъдето стига погледът.

– Какво виждате? – попитах.
– Виждам река – отговори г-н П. – И хотелче с тераса над водата. На терасата вечерят хора. Тук-там има цветни чадъри. – Той гледаше – ако това можеше да се нарече „гледане“ – току над корицата в празното пространство и фантазираше несъществуващи неща, като че ли липсата на ярки особености във фотографията го караше да си представя реката, терасата и цветните чадъри.

Несъмнено ми е личало колко съм смаян, но той бе видимо доволен от себе си. По лицето му бе изписана лека усмивка. Освен това явно бе решил, че прегледът е приключил, тъй като се заоглежда за шапката си. Протегна ръка, хвана главата на съпругата си и се опита да я вдигне, за да си я сложи. Очевидно бе взел жена си за шапка! Жена му остана спокойна, сякаш бе свикнала с подобни неща.

Не можех да си обясня случилото се от гледна точка на конвенционалната неврология (или невропсихология). В определени отношения г-н П. изглеждаше съвършено съхранен, а в други бе претърпял някакво тотално, тайнствено опустошение. Как бе възможно, от една страна, да сбърка жена си с шапка, а от друга, да работи като преподавател в Музикалното училище?
Трябваше да помисля, да го прегледам отново – и то в обичайна за него обстановка, в дома му.

Може да поръчате книгата тук.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !